Skip to main content

Една година в Прованс

2012
Питър Мейл
Ходи ми се в Прованс, ядат ми се вкусни неща със сосове, в които да топя ароматен хляб, докато преполовявам бутилка вино. Това е резултатът от прочитането на тази книга, както и че веднага се запасих с още от същия автор.
Иначе сюжетът не е нищо кой знае какво – двойка англичани заменят мъгливия Албион с Южна Франция и започва тяхното добродушно приемане на всичко местно, неорганизирано, бавно и забавно. Наистина тонът на книгата е изключително добронамерен, въпреки че от разказаното остава усещането, че в Прованс няма човек, който да не пие като смок, да не яде като разпран и да може да свърши една работа без поне 3-седмично отлагане. Но в описанията на тази друга реалност е сладостта. Не знам кое ми беше по-любимо за четене – как се сади лозе с всички съпътстващи крясъци, как се организира надбягване с кози, които не са наясно с трасето или как протича един традиционен провансалски обед в малко селско ресторантче.

Книгата е приятна, неангажираща, но много, много сладка. Чете се бързо и я препоръчвам, ако имате повече време през уикенда и искате да забравите колко мрачно и дъждовно е навън. И да си помечтаете как точно като автора ще зарежете мъглата и ще се преселите някъде из полите на планината Люберон.

Най-четеното

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно