Амели Нотомб
Малко ми е виновно да го призная,
но втората книга на Нотомб, която прочетох, ми беше всъщност скучна. Докато в „Антихриста”
имаше тръпка, близка до ловната, като уловът бяха човешките емоции, в „Нито
Ева, нито Адам” протече едно лежерно автобиографично повествование за няколкото
години живот на Нотомб в Япония и връзката й с местен младеж. От текста става
ясно, че авторката е абсолютно сбъркана в най-хубавия смисъл на думата, че хем
не може да търпи рамките на общоприетото, хем й доставя мазохистично удоволствие
да експериментира докъде самата тя би могла да издържи в тях. Нотомб прави
едновременна дисекция на себе си и на заобикалящата я среда, анализирайки
начина, по който самата тя се поставя в нея. Книгата се чете изключително
лесно, историята е приятно неангажираща. Лично на мен най-интересни ми бяха
описанията на японската култура, бит (макар и от началото на 90-те години),
природа и храна. Нямам какво повече да кажа за тези 127 страници.