През 2015 г. прочетох две книги, които по някакъв не
много ясен и за мен начин ми прозвучаха сходно: „Папагалите на площад Арецо” на
Ерик-Еманюел Шмит и „Блажени са блажените” на Ясмина Реза.
И двете са изградени от фрагменти – всяка глава
представя част от повествованието през призмата на един от героите. В книгата
на Шмит това са жителите и преминаващите през малък квартал на Брюксел,
разположен около площад Арецо. В първата част на романа част от обитателите на
района получават анонимно писмо, съдържащо обяснение в любов и започват да търсят автора му. В книгата на Реза
няма географски център, но героите представляват мрежа от познати – по-близки и
по-далечни; авторката я нарича „съзвездна” структура. И всички те преживяват
някаква среща с любовта или с липсата на такава.
И двата романа представят герои, които по някакъв
начин са "оплели конците" в сферата на любовта – разведени, изневеряващи,
страхуващи се да се открият или просто маргинали на чувствата. И в двата има
доста секс, е, може би доста е при Шмит и по-малко при Реза. Бях очарована от
начина, по който на пл. Арецо живеят всякакви образи – хетеро- и хомосексуални,
появяват се дори асексуален персонаж и възрастна дама, която осъзнава, че
папагалът й е правил секс с нея; те са от всякакви раси и възрасти, но ги
обединява едно - сексът.
Обичам книги с нестандартна структура, все пак съм
почитател на Павич. Но третото общо между двата романа е, че ми оставиха
усещането за изкуствено реализирана фрагментарност. Да, вероятно предвижданията
за смъртта на линайния роман в съвремието на дигиталните технологии и кратките
жанрове зачестяват. Но въпреки това изсипването на куп образи в един чувал от секс и/или
провалени животи по един механичен начин не е формулата на успеха. Като цяло
Шмит се е справил по-добре, но той е залял зашитите с бели конци и прозиращи
ръбове между отделните фрагменти с твърде много за моя вкус секс. Добре поне,
че не е залитнал в прекомерна вулгарност.
Вероятно личното ми противоречие и с двете книги
идва от факта, че изпитвам дълбоко неразбиране към връзките като цяло – не разбирам
както тези, базирани на компромис, така и тези, живеещи в хранителната среда на
навика; не съм и много наясно как се прощава лъжата на другия, вероятно защото
не мога да прощавам изневярата на/към себе си. Освен това не разбирам как
оцеляват връзките през годините, без да нагазят в опасните води, изброени по-горе.
Изключение правят само кръвните връзки. Но понякога и те ми се струват
необясними и непреодолимо предизвикателни. И изобщо как оцеляват
взаимоотношенията на хората в днешната шумна среда, която отвсякъде ги залива с
модели на поведение и на взаимоотношения, кой от кой по странен, индивидуален и
неприложим към друг контекст?
Такива мисли ми навяха и „Папагалите от
площад Арецо”, и „Блажени са блажените”. Шмит е в пъти по-добър от Реза, но
това със сигурност не е любимата ми негова книга. А нея не мисля, че ще я чета
отново.