2001
Маргарет АтуудЗа първи път ми се случи да срещам само позитивни отзиви за една книга и да не мога да я прочета, без да вложа много воля. Не казвам, че „Наричаха я Грейс” не е добра книга, напротив. Като текст, постройка, техники на представяне на сюжета и емоциите книгата е перфектно замислена.
В основата й е реална случка – убийството на богат канадски земевладелец и любовницата му икономка от двамата слуги в домакинството Грейс Маркс и Джеймс Макдермот. Убийството е извършено през 1843 г., но вината на Грейс, реална или не, продължава да буди интерес и до днес. Книгата е публикувана през 1996 г., а скоро предстои и заснемането на филм по нея.
В романа се проследява 30-годишният престой на Грейс в затвора и по-специално отрязъка от него, в който с нея провежда своите специализирани интервюта младият психиатър д-р Джордан. Целта на тези интервюта е да се разбере виновна ли е Грейс и реална ли е амнезията й от деня на двойното убийство. Различните гледни точки към случващото се са умело представени чрез смяната на гледната точка на разказвача. Много интересно е как Грейс гледа на тези интервюта и как ги възприема д-р Джордан. Неминуемо се усеща сексуалната линия и при двамата, но разликата в образованието, житейската история, социалният статус я правят да звучи много различна.
Не малка част от действието е представено чрез писма – на д-р Джордан до майка му, до най-добрия му приятел, до колеги; на г-жа Джордж, превзета американка, опитваща се да ожени странстващия си син, който, вместо да се захване със семейния бизнес, си губи времето с изучаване психиката на убийца в далечна Канада; на финала дори има писмо на самата Грейс, както и отсъстващи писма, чието съдържание се изяснява чрез техните отговори… Всъщност лично за мен епистоларният похват беше най-ценното в този роман. Другото особено любопитно е смяната в стила на писане в зависимост от разказвача – простовато изказаните, но трогващо истински мисли на Грейс, травмираните от стреса, присъщ за младостта, независимо от века, разсъждения на д-р Джордан.
Иначе, както лесно може да се разбере от бърза справка в Гугъл, и до финала не става ясно Грейс виновна ли е или не. Вероятно това е най-правилната позиция, защото и в реалния живот това остава мистерия. А Аттуд определено не дава признаци за желание да вземе страна.
В резюме: много добър роман, който обаче поне за мен тече твърде бавно, твърде протяжно. Всичко е разгледано твърде детайлно. Ясно е, че резон за това има както при представянето на професионалните разсъждения на психолога, така и при описаните от Грейс задължения на прислужницата. Но ако читателят не е настроен за такава детайлност, може да не успее да достигне средата на романа.