Skip to main content

Сбогувания

2009
Хуан Карлос Онети
Книгата всъщност съдържа две новели, първата от които, едноименната, е много добра. В „Сбогувания” един барман предрича шансовете за живот на пациентите на планински санаториум с изумителна точност. Но един ден пристига пациент, чиято съдба заема съзнанието на цялото село, в това число и на бармана. А когато започват да пристигат писма от два източника, когато една след друга идват да го посетят две жени, страстта към одумване и разгадаване на чуждите мистерии достига невиждани висоти. Всички се вълнуват много повече от това коя ще избере мълчаливият пациент, отколкото как протича лечението му. Всъщност до края на книгата така и не става ясно той от какво точно е болен. Масло в огъня на обществените вълнения налива и демонстративният му отказ да общува с когото и да било. Всъщност до края на новелата той остава безименен. Но вълнуващ с отказа си да се впише, макар и повалян все повече от наближаващата смърт.
Новелата „Сбогувания” е доста добра, много богата е психологията на персонажите. Текстът е изграден с усет към всеки детайл на личността, към всяка емоция. И се радвам, че с него започна „познанството” ми с Онети. Даже съм малко учудена как съм го пропускала досега, при положение, че името му се нарежда до тези на Маркес, Льоса и т.н. латиноамерикански класици.
Всъщност „Сбогувания” в съчетание с дъжда навън и една песен ми въздейства толкова силно, че започнах да се плаша за психическата си стабилност, на моменти текстът е много подтискащ. 
Не така стоят нещата обаче с другата новела от сборника – „На един безименен гроб”. „Вчера изкопах гроб за един измислен козел” е изречението от този текст, което ме покърти. То по някакъв абсурден начин обема и основната интрига в текста, защото той представя не твърде активните опити на един лекар от провинциално градче да разбере коя е жената, на чието погребение случайно е присъствал и където са били само той, млад местен богаташ и един козел. Историята не ми се стори оригинална, персонажите бяха слабо и някак непоследователно изградени. От много време не ми се беше случвало да чета „по диагонал”.
За капак на всичко и от двете новели съм с неприятно впечатление от преводача и/или редактора. Особено в „Сбогувания” срещах моменти, които звучаха като дословен превод от испански. На места усещането беше сякаш преводачът е безкрайно уморен и точно тези страници никой не е погледнал и изредактирал. 
Заради любовта ми към латиноамериканската литература и като цяло хубавото ми впечатление от книгата, и особено след не много ласкавия ми коментар, съм длъжна да препратя любопитните и към едно много по-позитивно ревю на същата книга в "Аз чета". 

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно