Хуан Карлос Онети
Книгата всъщност съдържа две
новели, първата от които, едноименната, е много добра. В „Сбогувания” един
барман предрича шансовете за живот на пациентите на планински санаториум с
изумителна точност. Но един ден пристига пациент, чиято съдба заема съзнанието
на цялото село, в това число и на бармана. А когато започват да пристигат писма
от два източника, когато една след друга идват да го посетят две жени, страстта
към одумване и разгадаване на чуждите мистерии достига невиждани висоти. Всички
се вълнуват много повече от това коя ще избере мълчаливият пациент, отколкото
как протича лечението му. Всъщност до края на книгата така и не става ясно той
от какво точно е болен. Масло в огъня на обществените вълнения налива и
демонстративният му отказ да общува с когото и да било. Всъщност до края на
новелата той остава безименен. Но вълнуващ с отказа си да се впише, макар и
повалян все повече от наближаващата смърт.
Новелата „Сбогувания” е доста
добра, много богата е психологията на персонажите. Текстът е изграден с усет
към всеки детайл на личността, към всяка емоция. И се радвам, че с него започна
„познанството” ми с Онети. Даже съм малко учудена как съм го пропускала досега,
при положение, че името му се нарежда до тези на Маркес, Льоса и т.н. латиноамерикански
класици.
Всъщност „Сбогувания” в съчетание
с дъжда навън и една песен ми въздейства толкова силно, че започнах да се плаша
за психическата си стабилност, на моменти текстът е много подтискащ.
Не така
стоят нещата обаче с другата новела от сборника – „На един безименен гроб”. „Вчера
изкопах гроб за един измислен козел” е изречението от този текст, което ме
покърти. То по някакъв абсурден начин обема и основната интрига в текста,
защото той представя не твърде активните опити на един лекар от провинциално
градче да разбере коя е жената, на чието погребение случайно е присъствал и
където са били само той, млад местен богаташ и един козел. Историята не ми се
стори оригинална, персонажите бяха слабо и някак непоследователно изградени. От
много време не ми се беше случвало да чета „по диагонал”.
За капак на всичко и от двете новели
съм с неприятно впечатление от преводача и/или редактора. Особено в „Сбогувания”
срещах моменти, които звучаха като дословен превод от испански. На места
усещането беше сякаш преводачът е безкрайно уморен и точно тези страници никой
не е погледнал и изредактирал.
Заради любовта ми към латиноамериканската литература и като цяло хубавото ми впечатление от книгата, и особено след не много ласкавия ми коментар, съм длъжна да препратя любопитните и към едно много по-позитивно ревю на същата книга в "Аз чета".