Skip to main content

Доброжелателните

2009 г.
Джонатан Лител
Отговорно мога да заявя, че това е книгата, заради и след която не мога да започна друго четиво вече почти три месеца. Това е най-зловещо въздействащият текст, попадал ми от повече от 10 години. „Благодарение“ на „Доброжелателните“ сънувах кошмари, не спах и рових в гугъл по темата за Втората световна война много повече, отколкото дългогодишният ми интерес по темата ме е подтиквал досега.
Не четете тази книга, ако:
  - имате слаби нерви и лесно се впечатлявате от изключително натуралистични описания на всякаква форма на насилие, лудост, убийства, включително масови, секс, включително „нестандартен“ (след тази книга вече се питам какво са стандартите по принцип) и т.н.
    - не сте заредени с цялото търпение на света, което би ви помогнало да проследите в десетки страници детайлни описания на разговори между нацистки командири или дислокация на военни поделения;
     - не сте склонни да възприемете или поне да приемете съществуването на различна от вашата гледна точка по много, много въпроси – обич, изневяра, отнемане на човешки живот, смисъл на живота, смисъл на всичко.
В интернет има достатъчно информация за „Доброжелателните“, затова в резюме – оформена е като биографичен разказ на Максимилиан Ауе, немски офицер, участвал активно в геноцида над евреите, обсадата над Сталинград, преживял всичко, включително бомбардировките над Берлин и разказващ от позицията на възрастен индустриалец, живеещ под фалшива самоличност десетилетия след войната.
Все още не мога да си представя що за човек може да напише подобен роман, структуриран в части, отговарящи по име и като звучене на барокови музикални форми. Защото не съм сигурна що за човек би могъл да прочете и разбере изцяло подобен текст, който е изумително многопластов. Започнах да чета „Доброжелателните“ заради темата за геноцида. Приключих я с мисли за любовта. Или по-точно с въпроси и съмнения какво е любов и какви форми може да приема.
На моменти романът за мен беше отегчителен, на моменти – прекалено груб и вулгарен, което е учудващо за читател като мен, принципно понасям всичко. Финалните две части са шизофренно хаотични, дори халюциногенни. И не е ясно халюцинациите в главата на четящия ли са, на пишещия или на героя. Или пък са абсолютната истина. И къде е истината.
Изумително е как всяка от частите на романа има действително различно звучене, точно като музикална творба. И това звучене е в перфектен синхрон с етапа, на който се намира действието. Симптоматичен пример е възстановяването на главния герой Ауе след мозъчна травма, получена в Сталинград. Убедена съм, че след нея той е различен човек, има различно поведение. Но това се усеща на емоционално ниво, като въздействие, наложено от заряда на текста, не и от думите, които го изграждат.
Този роман диша. Той е животно, което е скрито в мрака и дебне. И това животно ме плаши. Защото е във всеки един от нас.
Ревю в Книголандия.
Интервю с преводача Георги Ангелов.
Ако романът се чете с любопитство и без задълбочаване в зловещите/емоционалните/вулгарните му страни, то има няколко много интересни насоки за допълнително проучване, които лично аз препоръчвам:
      -   биографията на нацистките лидери;
    -  митът за Доброжелателните, от който е заимствано и заглавието, и според мен основната насока в сюжета;
      -  бароковата музика.
Успех!

Най-четеното

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно