Джонатан Лител
Отговорно мога да заявя, че това
е книгата, заради и след която не мога да започна друго четиво вече почти три
месеца. Това е най-зловещо въздействащият текст, попадал ми от повече от 10
години. „Благодарение“ на „Доброжелателните“ сънувах кошмари, не спах и рових в
гугъл по темата за Втората световна война много повече, отколкото
дългогодишният ми интерес по темата ме е подтиквал досега.
Не четете тази книга, ако:
- имате слаби нерви и лесно се
впечатлявате от изключително натуралистични описания на всякаква форма на
насилие, лудост, убийства, включително масови, секс, включително „нестандартен“
(след тази книга вече се питам какво са стандартите по принцип) и т.н.
- не сте заредени с цялото търпение
на света, което би ви помогнало да проследите в десетки страници детайлни
описания на разговори между нацистки командири или дислокация на военни
поделения;
- не сте склонни да възприемете или
поне да приемете съществуването на различна от вашата гледна точка по много,
много въпроси – обич, изневяра, отнемане на човешки живот, смисъл на живота,
смисъл на всичко.
В интернет има достатъчно
информация за „Доброжелателните“, затова в резюме – оформена е като биографичен
разказ на Максимилиан Ауе, немски офицер, участвал активно в геноцида над
евреите, обсадата над Сталинград, преживял всичко, включително бомбардировките
над Берлин и разказващ от позицията на възрастен индустриалец, живеещ под
фалшива самоличност десетилетия след войната.
Все още не мога да си представя
що за човек може да напише подобен роман, структуриран в части, отговарящи по
име и като звучене на барокови музикални форми. Защото не съм сигурна що за
човек би могъл да прочете и разбере изцяло подобен текст, който е изумително
многопластов. Започнах да чета „Доброжелателните“ заради темата за геноцида. Приключих
я с мисли за любовта. Или по-точно с въпроси и съмнения какво е любов и какви
форми може да приема.
На моменти романът за мен беше
отегчителен, на моменти – прекалено груб и вулгарен, което е учудващо за
читател като мен, принципно понасям всичко. Финалните две части са шизофренно
хаотични, дори халюциногенни. И не е ясно халюцинациите в главата на четящия ли
са, на пишещия или на героя. Или пък са абсолютната истина. И къде е истината.
Изумително е как всяка от частите
на романа има действително различно звучене, точно като музикална творба. И
това звучене е в перфектен синхрон с етапа, на който се намира действието.
Симптоматичен пример е възстановяването на главния герой Ауе след мозъчна
травма, получена в Сталинград. Убедена съм, че след нея той е различен човек,
има различно поведение. Но това се усеща на емоционално ниво, като въздействие,
наложено от заряда на текста, не и от думите, които го изграждат.
Този роман диша. Той е животно,
което е скрито в мрака и дебне. И това животно ме плаши. Защото е във всеки
един от нас.
Ревю в Книголандия.
Интервю с преводача Георги
Ангелов.
Ако романът се чете с любопитство
и без задълбочаване в зловещите/емоционалните/вулгарните му страни, то има
няколко много интересни насоки за допълнително проучване, които лично аз
препоръчвам:
- биографията на нацистките лидери;
- митът за Доброжелателните, от
който е заимствано и заглавието, и според мен основната насока в сюжета;
- бароковата музика.
Успех!