Skip to main content

Коприна

2012
Алесандро Барико
Върнете си или ще умра.
„Коприна” е за поредицата от завръщания на един мъж – Ерве Жонкур, страстно желаещ една жена – безименна японка, отиването при която представлява опасност от всякакво естество, и безкрайно обичащ тази – съпругата Елен, която го чака да се върне от всяко пътешествие. „Коприна” е книга за завръщането в себе си, когато светът отвън се разпада на немислимо свръхемоционални части. Това е книга за нежеланата и неочаквана промяна в живота, която обаче неминуемо настъпва, и начините за справяне с нея на различните персонажи.
По същество е кратък текст, който се чете за няколко часа и в неповторимо въздействащ стил разказва за млад търговец на копринени буби, който прави няколко дълги пътешествия от Франция до Япония. Ако желаете да се запознаете със сюжета, в който няма нищо кой знае колко изненадващо, можете да гледате филма, за който чух, че е с прекрасна визия.
Но лично мен книгата остави зашеметена. В този кратък текст, написан уникално като стил, има толкова емоция, че сърцето ти започва да бие с ритмиката на думите. А този ритъм е едновременно бавен и крайно динамичен. Всяко едно еднотипно пътуване до Япония е разказано в 5 изречения, монотонно и спокойно. Но тези фрази представляват поетапното приближаване на главния герой до… какво?
Беше впрочем един от онези хора, които обичат да присъстват на собствени си живот, смятайки за неприсъща всяка амбиция да го живеят.”, пише Барико в началото на книгата за Ерве. И тази лека дистанцираност на главния герой от собствения му живот се запазва до края. Той излиза от монотонността на битието си, за да се върне в нея с още по-голяма сила.
Реално книгата има друг финал, но за мен финалното изречение е единственият надпис, който Ерве избира за един надгробен камък – „Уви”. Това е – уви. Изумителна книга!
С тази книга имам натрапчивото усещане, че не мога да кажа за нея нищо адекватно, защото тя е всичко и нищо едновременно. Затова добавям текста от задната корица, написан от автора:
"Това не е роман. Нито пък разказ. Това е една история. Започва с един мъж, който прекосява света, и завършва с едно езеро, което си стои там във ветровит ден. Мъжът се казва Ерве Жонкур. Езерото – не се знае.
Би могло да се каже, че е любовна история. Но ако беше само това, нямаше да си струва труда да се разказва. Намесват се и желания, и болки, които прекрасно знаеш какво са, но истинско име, за да ги назовеш, така и нямаш. Във всеки случай не е любов. (То е нещо стародавно. Когато нямаш име, за да назовеш нещата, прибягваш до истории. Така става. От векове.)
Всяка история има своя музика. Музиката на тази е бяла. Важно е да се каже, защото бялата музика е странна, понякога те обърква: свири се piano и се танцува adagio. Когато я свирят добре, сякаш слушаш да свири тишината, а онези, които я танцуват божествено, ги гледаш и ти се струват неподвижни. Дяволски трудно нещо е това бялата музика.
Няма много какво друго да се добави. Може би е добре да се поясни, че се отнася за история от ХІХ век – просто колкото никой да не очаква самолети, перални и психоаналитици. Няма ги. Може би друг път."

Най-четеното

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно