Skip to main content

Пейзаж, рисуван с чай

2009
Милорад Павич
„…човекът със сърце, изпълнено с мълчание, е много по-различен от човека със сърце, изпълнено с тишина…”
Любимият ми Павич и този път не изневери на себе си и на всички, за които е любим. Но аз допуснах голяма грешка при четенето на тази книга – проточих го повече от година. А текстът е такъв, че ако спреш дори за седмица, след това трудно ще се върнеш към него, особено ако вече си започнал частта, която е т.нар. роман-кръстословица.
„Пейзаж, рисуван с чай” се появява само четири години след „Хазарски речник”, но книгата, имаща сходно звучене, е в пъти по-сложна за възприемане.
Условно е разделена на две част – първата разказва паралелно историята на създаването на манастирите на Атон, на монасите общинници и отшелници, и на неуспелия архитект Атанасие Свилар, който през 20 век тръгва към същите тези манастири, за да търси истината за изчезналия си през войната баща. Като цяло тази част се чете лесно и има по-ясна и смилаема връзка между отделните подтекстове. След това обаче настава пълната лудница.
Втората част на книгата е романът-кръстословица, в който има подчасти – водоравно и отвесно. Дадена е възможност на читателя да избере – може да чете водоравно, т.е. линейно, последователно частите на романа, но може да избере и отвесния подход, като „скача” от част на част по посочен ред.
Аз не мога да дам дефиниция за какво се разказва в тази книга – героите и връзките между тях, описанията, са еманация на таланта/лудостта/уникалния стил на Павич. За мен романът беше твърде голямо интелектуално предизвикателство, за което смятам, че още не съм готова. Затова завършвам с един цитат, който май отговаря на взаимоотношенията ми с този текст:

„…книгата, ако от нея очаквате чудо, трябва да четете два пъти. Веднъж трябва да се прочете в младостта, когато сте по-млади от нейните герои, и втория път, когато сте вече на възраст и героите на книгата са по-млади от вас. Така ще ги видите и от двете страни спрямо тяхната възраст, а и те ще могат да ви изпитат от онази страна на часовника, където времето е спряло. Това означава впрочем, че в някои случаи е безвъзвратно късно да се прочетат някои книги, както понякога е прекалено късно да отидеш да си легнеш…”

Най-четеното

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно