По
следите на Иво Андрич
Знам,
че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това
звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се
нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен,
а „изгубен“ като дух.
***
Тръгнахме
към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт
София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде
скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак –
първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да
препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с
микробусите на сръбската фирма Gea Tours
През
няколкото часа в Белград решихме да започнем търсенето на Иво Андрич малко
наопаки – от гроба му. Нобеловият лауреат почива в новото белградско гробище, в
специален парцел за известни дейци на културата, спорта, политиката и т.н.
Мястото е спокойно и поддържано, както и трябва да бъде. Тук намерих и гроба на
Милорад Павич – също сред първите ми литературни любови. Още малко ме е яд, че
не носех цветя, някак се чувствах като на туристическа обиколка, без нужната
почит. Но от състоянието на гробището е видно, че сърбите почитат и известните,
и неизвестните покойници.
За
Белград мога да кажа много неща, а и не е първото ми посещение. Но
най-магическата гледка лично за мен този път беше при пристигането на влака от
София по тъмно, около 5 часа сутринта – мостът Ада е прекрасен, осветен и
магичен, като изправено ДНК, свързващо два бряга.
***
След
перипетиите на границата и часовете пътуване из планини с много завои, които за
мен и моя стомах бяха истинско мъчение, пристигнахме в Сараево малко преди
полунощ. Tower House
Придвижването
в Сараево е препоръчително с обществен транспорт, тъй като има много таксита
менте, включително уж легални, фирмени и маркирани. Билетът за трамвай, автобус
или тролей струва 1.5 КМ, а валутата им е 1:1 с българската.
В
Сараево ни обясниха, че кафето в джезве не е турско, а босненско. Градът е
именно като това кафе – хем горчив, хем сладък, гъст, с каймак, но и с утайка. Една
от местните атракции е малък площад в началото на чаршията (пешеходната улица),
на който хората могат да хранят десетки гълъби около красива чешма. Звучи чудесно,
ако не се брои облакът прахоляк, който гълъбите вдигат и благодарение на което
хранещите ги могат да погълнат неочаквани количества гълъбови изпражнения.
Самата
чаршия е комплекс от малки, криви и пълни с любопитни магазинчета, кафененца,
кечапчийници и бюрекчийници улички. Има и доста просяци, вероятно и джебчии. Традиционните
сувенири са медни изделия – джезвета, чашки за кафе, подносчета. Има и много
химикалки от куршуми, което ми дойде в повече. Личният ми фаворит стана ханът
Морича – някога място, в което са отсядали търговци, а днес офиси с уютен вътрешен
двор с кафе, ресторант, магазини.
Още
в Сараево обаче можеш да усетиш защо Иво Андрич пише:
„Да, Босна е страна на омразата. Това е
Босна. И по някакъв странен контраст, който може би и не е така странен и би
могъл чрез внимателен анализ да се обясни лесно, може също така да се каже, че
малко са страните, в които има толкова твърда вяра, възвишена сила на
характера, толкова нежност и любовен плам, толкова дълбочина на чувствата,
привързаност и непоколебима преданост, толкова жажда за правда. Но под всичко
това се крият в някакви неподозирани дълбини вихри от омраза, цели урагани от
сподавени и подтиснати омрази, които зреят и чакат своето време.” (Иво
Андрич, „Писмо от 1920 година”, из „Мостове”)
Централната
туристическа част на града е пъстра, любопитна, космополитна дори. Тук можеш да
видиш забулени момичета и такива с къси поли. Тук има един куп джамии,
сувенири, заведения, но и магазини на най-популярните модни марки. Излизайки от
центъра обаче, виждаш, че някои от блоковете още носят следи от куршумите,
изстреляни през 90-те години; разбираш, че в кварталите е все така важно от кой
край на държава си, каква е религията ти и като какъв се самоопределяш; виждаш
артистично вписани в градската среда спомени от социализма, но и затворен за
посетители исторически музей. И е неминуемо да се запиташ, ако тези хора нямат
обща история, как могат да се стремят към общо бъдеще. И всъщност искат ли го изобщо.
От
приказливия ни домакин в хостела разбрахме, че въпреки, че пише за любимата си
Босна, там Андрич не е обичан много, защото се бил „посръбчил“. Трябваше да измина
този път, за да разбера какво всъщност означава това.
***
Пътят
от Сараево до Мостар с автобус е около 3 часа, но гледките си заслужават. Добре
е пътниците да не разчитат на отбелязаните на билетите места, защото никой не
ги спазва, а практиката да се взимат правостоящи е масова. Така че ако пътувате
с автобус из Босна и Херцеговина, отидете на гарата на време и се качете в
автобуса своевременно, ако искате да пътувате сравнително нормално.
Мостар
е място, за което мечтая от около 20 години. Като дете видях избродиран на
гоблен моста, който дава името и изгражда облика на това градче. Той е построен
от наричания Микеланджело на Османската империя мимар (архитект) Синан, който
проектира и известния мост на река Дрина. През 1993 г., когато двата бряга на
река Неретва, двете групи жители на Мостар – мюсюлмани и християни – се обстрелват,
мостът и по-голяма част от сградите около него са разрушени. Сега мястото
отново е приказно красиво, водата е изумрудено зелена, а туристите изпълват
малките улички с дюкянчета и ресторантчета около свързващата точка. И въпреки
всичко връзка между хората няма. Много повече от Сараево тук по стените на
сградите личат следите от куршумите, изстреляни от съседите.
Една
австрийка, която срещнахме по пътя, ни разказа, че по време на световното
първенство по футбол това лято при отпадането на Босна и Херцеговина хърватите
(християните) празнували и пускали фойерверки. Все още ми е трудно да си обясня
как едно човешко същество може да битува в постоянното омерзение на
непринадлежността – да живееш в държава, която очевидно мразиш, да ненавиждаш
половината от населението й...
„Разбрах, че в тези времена основен и често
пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният,
твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.“ (Иво Андрич, „Ex
Ponto“)
Колко
ли страх трябва да са натрупали жителите на цяла Босна и Херцеговина в себе си?
***
В
Травник е родната къща на Иво Андрич, която намерихме почти удавени от един
есенен порой. Градчето е красиво, прилича малко на Трявна, сгушено е в
планината и през него минава рекичка, която почти беше заляла няколкото
мостчета, минаващи над нея. Има крепост, до която не се качихме заради лошото
време. От 17 до 19 век е столица на Босна. В общи линии това мога да кажа за
градчето, все пак валеше като из ведро и предпочетохме да ядем кебапчета на
сухо, отколкото да се шляем в дъжда.
Тук
е момента да отбележа, че в Босна и Херцеговина не видях да се сервират големи
бири, пиенето на алкохол като цяло не е твърде разпространено, а в т.нар.
кебапчийници (чебапчийници) има само безалкохолни и айран. Кебапчетата се
сервират в питка с гарнитура от кромид лук. Цялото това нещо (порция с 5 малки
кебапчета) струва 4-5 КМ. Според една босненка, това е причината в страната да
има само 3 ресторанта от веригата Mc Donald’s – на местните не
им трябва фаст фуд, защото имат кебапчийници.
Родната
къща на Иво Андрич може да бъде открита най-лесно с упътване, тъй като е леко
встрани от центъра. Но затова пък на първия й етаж има бар. Когато отидохме,
той не работеше, но все пак този факт остави странно впечатление. Вътре няма
почти нищо интересно – миндер, бебешка люлка, няколко факсимилета, профил на
Андрич от дебела тел и издания на книгите му от цял свят. Но все пак я има и
функционира.
***
Вишеград
донякъде беше най-важната цел от пътуването – тук е мостът на Дрина, за който
се разказва в едноименната книга на Андрич. До градчето се стига лесно с
автобус от Сараево, но този път тръгнахме от автогарата в Източно Сараево,
което се оказа почти отделен град, в който живеят само самоопределящите се като
сърби – още един пример за липсата на мостове. От тази автогара тръгват много
автобуси, включително към Хърватска и Черна гора. Ако ви се налага да ходите до
там от Сараево, или използвайте градски транспорт, който обаче пътува дълго
(над 30 минути, може би дори близо час), или сигурна кола, за да избегнете
неприятности с такситата.
Вишеград
се намира в сръбската част на страната, което личи както от езика (местните
масово говорят на сръбски, който за мен е по-неразбираем от босненския), така и
от музиката – Весна, Цеца и т.н. Но нищо, все пак там е мостът на Дрина. Който пък
се оказа в ремонт, а за капак през половината ден валя. Сред градските
забележителности е класната стая на Иво Андрич, която не успяхме да посетим,
тъй като беше неделя, и Андричград.
Андричград
е изумително място – напълно изкуствен туристически мини-квартал, който в
момента се строи на нещо като полуостров, образуван при сливането на реките Дрина
и Рзав. Има си магазини, кино, статуи, няколко малки улици, църква и кой знае
още какво предстои да се появи. Но умът ми продължава да не побира идеята да
строиш атракция тип Дисниленд за Нобелов лауреат. Явно обаче действа, защото в
края на септември и въпреки нестабилното време беше пълно с туристи, които се
снимаха пред статуята на писателя или пред книжарницата, в която не ми стана
ясно книгите продаваха ли се или бяха само експонати.
Но
във Вишеград е мостът – мост, който мечтая да видя откакто в края на 90-те
прочетох едноименната книга на Андрич и част от историите в нея помня и до
днес: за момичето, омъжено насила и скочило от моста на път за дома на жениха
си, за вградените деца и майка им, която ги кърмела през процепите в градежа,
за местните, които саботирали строежа, а един от тях беше набит на кол, за
сбирките на първенците на широката част в средата на моста...
Мостът
във Вишеград е построен от мимар Синан по поръчка на Мехмед паша Соколовичи –
велик везир, взет за еничар като момче от едно от селата в околността. Наскоро прочетох
„Хамамът Балкания“ и въпреки че беше като цяло скучна, ме накара да се замисля
за съдбата на този човек – Мехмед паша, водил двойнствен живот – на славянин по
произход и на издигнал се в османската империя мюсюлманин. През целия си живот
вероятно той се е опитвал да прехвърли мост върху двете лица на собствената си
същност и вероятно този мост и всичките градежи, построени по негова поръка (в
това число днешната църква Св. Седмочисленици в София, някога джамия), са
физически израз на този стремеж.
„Накрая всичко, чрез което се изразява нашият
живот – мисли, усилия, погледи, усмивки, слова, въздишки – всичко това се
стреми към отсрещния бряг, към който се отправя като към цел и на който
получава истинския си смисъл. Всичко това трябва да се преодолеле и да премине
нещо: безпорядък, смърт или безсмислие. Защото всичко е преминаване, мост,
чиито краища се губят в безкрайността и в сравнение с този мост всички земни
мостове са само детски играчки, бледи символи. А цялата ни надежда е там, отвъд.”
(Иво
Андрич, „Мостове”, из „Мостове”)
На
следващия ден отпътувахме от Вишеград за Белград. В градчето няма автогара,
автобусът спира пред един мотел, но не разбрах дали трябва да му се помага. В нашия
случай бяхме повече хора, но ако бях сама, бих магала енергично. Въпреки че е
близо до границата със Сърбия, до Белград се пътува 6 часа.
***
Заключение
1
Хората
в Босна и Херцеговина не се обичат помежду си, поради което те не могат да имат
нещо общо, което да ги прави щастливи. Страната им е като приказка с планините,
реките, езерата и селцата си, но те не си говорят, конфликтът от преди 20
години още живее в тях, не само домовете им са маркирани, сърцата им са. Затова
ако във Вишеград Андрич е причината да се строи цяло ново туристическо градче,
то в Травник в родната къща на автора, освен изданията му на различни езици и
няколкото факсимилета, най-забележителното нещо е барът на първия етаж. В Белград
гроба му е на почетно място, защото в продължение на десетилетия всичко по на
запад от България е било Югославско, а в сараевските книжарници почти няма
следа от творчеството му. Невъзможно е при това историческо наслагване, при
тези травми, маркирали общото съзнание, да има мост между хората.
***
Заключение
2
Отидох
в Босна и Херцеговина със самочувствието на знаещ човек, който е чел, пътувал,
видял, а Западните Балкани са само една екзотика, прищявка на любопитен пътник.
Вероятно така ги приемат туристите от т.нар. Стара Европа, които идват с
раниците си, пушат наргиле, пият чай, ядат толумбички, кебапчета и бейова чорба
и после разказват как на Балканите мюсюлманската молитва в 4 часа следобед
огласява градове, реки и планински долини, а хората са топли и гостоприемни. Да,
хората са такива, защото туризмът е начин да си изкарват прехраната. Но през
другото време те са разделени, несигурни, с тежки спомени, готови да тръгнат
панически нанякъде (накъде?), ако ужасът на войната се повтори. Това са хора,
които живеят в една красива планинска приказка, зад чиято красота се крие
ужасна масова психологическа травма, от която аз не виждам как би могло да се
излезе.
***
Заключение
3
Може
би разказът за пътуването звучи минорен – не е така. Босна и Херцеговина е
приказка, която искам да изживея отново. Искам да отида до хамама над Вишеград,
до който вече има спа комплекс; искам да посетя водопадите на река Уна до
Бихач, от където е Дамир, който ни разказа за тях в бар Тито в Сараево; искам
да видя река Тара; искам да отида и в Албания, Черна гора, Хърватска, Словения.
Искам отново в Белград и Скопие. Защото тези места не са екзотика, те са като
нас. С тази разлика, че в Сърбатия и Босна и Херцеговина селата са живи,
дворовете са поддържани, градините са красиви. Струва ми се, че там хората
могат да живеят по-просто и без присъщатата за българите позьорщина. Може би и
за това причината е в тази обща травма. Не знам. Но това пътуване беше едно от
най-обогатяващите, които съм преживявала. Защото по пътя срещаш не само
интересни хора, срещаш и себе си.
***
Заключение
4
Това
пътуване трябваше да е търсене на Иво Андрич и местата, описвани от него и
мисля, че изпълни целта си. Защото е твърде повърхностно разсъждението, че
Андрич описва градове и мостове, хора и истории. Той описва балкански архетипи.
Не помня много от „Прокълнатия двор“, въпреки че я четох миналата година, но си
спомням, че ми се стори като чудесна алегория за конфликтите и емоциите,
бушуващи между различните народи на Балканите. Всъщност всичките му книги са
такива – разказват модели на поведение както между хората, така и между
народите, защото просто тук едва ли е възможно нещата да се случват по различен
начин. И тези модели на поведение все още са факт, независимо от опитите на
по-големи международни сили да сложат рамки между етносите и религиите. И в
това няма нищо лошо. Стига да можеш да приемеш, че цял живот ще живееш в
реалност, приличаща на турско/босненско кафе: черна, но топла, горчива, но
сладка, с каймак, но и с утайка.