Skip to main content

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш
Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи.

Точно такава книга е Мъжът от Константинопол. В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян). Израснал в традиционно семейство, той получава безценно познание за ръководенето на успешен семеен бизнес от баща си, търговец на килими. Но образовайки се във Франция и Лондон, той развива усет за печалба и за извличане на полза от всяка ситуация. В книгата тези моменти, когато му се отваря вратичка, са описани като възможности и той ги преследва методично и упорито – от брака си с богатата и много по-добре поставена в арменската общност Нунуфар до печеленето на петролни концесии. Калуст е описан като визионер в бизнеса и инвестициите, който има само една слабост – красотата. Всъщност въпросът, преминаващ като лайтмотив през целия му живот, е именно този – Какво е красотата? Опитвайки се да отговори на него, той колекционира произведения на изкуството, луксозни стоки и имоти, жени. Това разбира вече порасналият му син Крикор, прочитайки първата част от дневните на баща си край смъртното му ложе. Но от последната страница става ясно, че историята ще продължи в нов том.

Историята на Калуст Саркисян ми прозвуча особено близка, може би защото в исторически план контекстът е напълно познат на всеки, израснал по нашите географски ширини – разпадащата се Османска империя, манталитетът на рушветите, сделките под масата, кланетата на друговерци, патриархалните семейни ценности. Но определено не това бяха елементите от разказа, които създаваха усещането за приятен исторически романтизъм. В Мъжът от Константинопол има много пътешествия, описания на велики градове и произведения на изкуството, има дори поезия (основно Бодлер), мода, кулинария. Историята е увлекателна, а личността на Калуст е представена доста добре. Персонажът е многопластов, жив, пълнокръвен и всъщност постъпките му са изключително разнообразни, точно като на истински човек – има успехи, провали, разочарования, радости, низки страсти, висши преживявания. Това, което всъщност липсва, е единствено любовта. И може би това ще е направлението, в което ще се развива следващата част.

Признавам, че само в последните 30-40 страници повествованието ме изгуби, защото ми дойдоха малко в повече описанията на бизнес преговори за добив на петрол. Но това е важна част от сюжета, а и от представянето на главния герой. Дадох висока оценка на книгата (4/5) и ще се радвам да мога да прочета продължението й. 

Най-четеното

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците