Skip to main content

Дни на самота

Елена Феранте

Наскоро прочетох тази тънка книжка и преди да е отшумяла емоцията от нея, бързам да я споделя. Не защото умирам да споделям емоциите си, но защото предстои уикенд, през уикенда хората по-често намират време да влязат в книжарниците и съответно идеята за нова книжка никога не е излишна.

Не мога да ви кажа нищо повече за Елена Феранте, освен информацията за нейната строга анонимност, често разисквана онлайн. Но тъй като не бях запозната с нея при четенето на „Дни на самота“, поне в първата половина на книгата бях впечатлена от достоверното звучене на обрисуваните емоции. А те са във фокуса на текста, представящ Олга – майка на две деца, изненадващо изоставена от съпруга си след дълъг брак заради продължителна любовна афера. В този момент започва разпадът на главната героиня, както и моето впечатляване от достоверното представяне на този процес. След загубата на устоите на брака си, Олга започва да губи стабилността на всичко останало – от взаимоотношенията с хората през всекидневните си навици до собствения си личен фундамент. Постепенно самата личност се разпада, смесвайки се по интересен начин с образ от детството на героинята – на изоставена от съпруга си неаполитанка, която слага край на живота си след дългата агония на самотата.

Книгата е силна, добре написана и поне в началото – грабваща. На мен сама емоционалната агония ми дойде в повече, както и висините или по-скоро дълбочините, до които достига депресията на героинята. Кулминационната точка я прехвърлих по диагонал, защото написаното започна да ми звучи налудничаво. Което само показва колко реалистична е книгата – не сме ли полудявали всички поне веднъж от мъка, от раздяла или от самота? Финалът ми прозвуча скалъпен, неестествено прост и лесен. Може би аз никога не съм успявала да изляза от собствените си дни на самота така, на един дъх, знам ли.


„Дни на самота“ е изключително емоционално четиво, затова не бих го препоръчала на хора, наскоро загубили любимите си или просто преживяващи тежка борба с депресията. За всички останали, склонни да се вдълбават във вертикалната спирала на духовното страдание, романът е добро попадение. 

Най-четеното

Христо Смирненски

114 години от рождението на едно нежно перо Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди. И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва хиляди души разбити – глъхне празничния град и под лунно наметало с шепот странен той разказва повестите безутешни на вседневен маскарад. А из улицата шумна, под гирлянди електрични, ето малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

Сърбия, Босна и Херцеговина

По следите на Иво Андрич Знам, че подзаглавието звучи като „По следите на изгубеното време“ и не случайно е това звукоподражание. Пътуването през Сърбия до Босна и Херцеговина може да се нарече спокойно „По следите на изгубения Андрич“. Тук нямам предвид забравен и нечетен, а „изгубен“ като дух. *** Тръгнахме към Босна и Херцеговина с влак през Белград. Оказа се, че директен транспорт София-Сараево няма, а вариантите са следните: самолет през Виена (твърде скъпо), автобус през Ниш (не пътува всеки ден извън летния сезон) и с влак – първо до прекрасния Белград, а после с микробус до Сараево. Тук е мястото да препоръчам пътуването с автобус от централната автогара на Белград, а не с микробусите на сръбската фирма Gea Tours . Оказа се, че тя няма разрешително за превоз на пътници през граница, което го разбрахме по тъмно при ГКПП-то. След близо 2-часово пътуване до следващия пункт все пак ни пуснаха да пресечем границата, но само заради близкото роднинство на един от пътниците

Мъжът от Константинопол

Жозе Родригеш душ Сантуш Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът всъщност е доста популярен, включително и в България. Също така това, което сметнах за монолитна творба, се оказа част от поредица, чието продължение още не е излязло на български. Като цяло книгата много ми допадна, но покрай нея и един кратък дебат за Рей Бредбъри се замислих колко се е променил вкусът ми за литература през последните 5-6 години. Тогава търсех абстрактни четива, които оставяха и посланията, а понякога и сюжета на въображението, възприятията и цялостното състояние на читателя (подобно на Когато вече няма да има значение ). Сега предпочитам увлекателни истории с дълбок психологизъм и добре разгърнати персонажи. Точно такава книга е Мъжът от Константинопол . В нея е представена историята на утвърдилия се като един от най-богатите мъже на Европа през 19 и 20 век – роденият в Константинопол арменец Калуст Саркисян (измислен персонаж с прототип Калуст Гулбенкян ). Израснал в традиционно